Дао Дзен Будизъм Йога

Карма ЙОГА Уголеми

Карма ЙОГА

Продуктът вече не е наличен

Повече информация

Издателство ШамбалаКорици меки
Година 2008Страници 160
Език българскиФормат среден
ISBN  Състояние нова

 

 Откъси от книгата... 


СЪДЪРЖАНИЕ

Глава 1. Кармата и влиянието й върху характера     9
Глава 2. Всеки камък тежи на мястото си     21
Глава 3. Тайната на работата      43
Глава 4. Какво е дълг       59
Глава 5. Помагаме на себе си - не на света     71
Глава 6. Непривързаността е пълно себеотричане    83
Глава 7. Свобода      101
Глава 8. Идеалът на Карма Йога    121
Биография на Свами Вивекананда      137


откъси от книгата ...



Глава 7
СВОБОДА


Освен работа, казах, че от психологическа гледна точка думата „карма" означава и причинност. Всяка работа, всяко действие, всяка мисъл, която поражда някакво следствие, се нарича карма. Следователно законът за кармата означава закон за причинността, за неизбежната връзка между причина и следствие. Където има причина, трябва да има и следствие от нея. Това не може да бъде избегнато и според нашата философия законът за кармата действа в цялата вселена. Каквото и да виждаме, чувстваме или правим, каквито и действия да има във вселената, от една страна всички те са резултат от минали действия, а от друга, на свой ред стават причина и предизвикват последствия.

Заедно с това трябва да изясним и какво се има предвид под „закон". Закон е тенденцията поредица от явления да се повтарят. Когато виждаме, че едно действие следва друго или се случва едновременно с него, очакваме, че тази последователност или съвпадане ще се повтори. Нашите древни философи от школата няя наричат този закон вяпти. Според тях всичките ни представи за закон се дължат на асоциации. Поредица явления се свързват с някои неща в ума ни в някакъв постоянен ред, така че каквото и да възприемем, то веднага се отнася към другите факти в ума. Всяка вълна, или на езика на психологията - всяка идея, възникнала в ума, читта, трябва да предизвика множество други подобни вълни. Това е психологическата идея за асоциациите и причинността е само един аспект на всепроникващия принцип на асоциациите. Тази способност за проникване на асоциацията на санскрит се нарича вяпти. Във външния свят идеята за закон е същата, като във вътрешния свят: очакването, че определен феномен ще бъде последван от друг и това ще продължи да се повтаря.

Следователно, законът не съществува в природата. На практика е грешно да се казва, че гравитацията съществува в Земята или че някой закон обективно съществува някъде в природата. Законът е методът, начинът, по който умът ни възприема поредица феномени - всичко е в ума. Определени явления, случващи се едно след друго или заедно, и последвани от убеденост в редовността на тяхното повтаряне, което позволява на умовете ни да възприемат метода на повтаряемостта, съставляват онова, което наричаме „закон".

Следващият въпрос, на който трябва да се спрем, е какво се има предвид като казваме, че законът е универсален? Нашата вселена е онази част от съществуването, която се характеризира от санскритските психолози с термина деша-кала-нимитта, или както се нарича в европейската психология - пространство, време и причинност. Вселената е само част от безкрайното съществуване, захвърлена в своеобразна форма, образувана от пространство, време и причинност. От това неизбежно следва, че действието на този закон е възможно само в тази обусловена вселена, и отвъд нея не може да има никакъв закон. Когато говорим за вселена, става дума само за онази част от съществуването, която е ограничена от нашите умове - сетивната вселена, която можем да видим, да усетим, да докоснем, да чуем, за която можем да мислим или да си я представим. Само тази част е под действието на закона, а отвъд нея съществуването не може да бъде подчинено на закон, защото причинността не се простира отвъд света на умовете ни. Всичко отвъд обсега на умовете и сетивата ни не е подчинено на закона за причинността, тъй като не съществува ментална асоциация на нещата отвъд сетивата ни, а няма причинност без асоциация на идеи. Единствено когато битието или съществуването е облечено в име и форма, то се подчинява на закона за причинността и се казва, че е под действието на закона. Защото същността на всеки закон е причинността.

Следователно оттук виждаме, че не може да съществува такова нещо като свободна воля. Самите думи всъщност си противоречат, защото волята е нещо, което познаваме, но всичко, което познаваме, е в нашата вселена, а всичко в нашата вселена е оформено от пространство, време и причинност. Всичко, което знаем или е възможно да научим, трябва да бъде обект на причинността, а онова, което се подчинява на закона за причинността, не може да бъде свободно. Върху него въздействат различни фактори и то на свой ред се превръща в причина. Но онова, което се е превърнало във воля и преди това не е било воля, а когато е попаднало във формата на пространство, време и причинност, се е превърнало в човешка воля, то е свободно. И когато тази воля излезе от пространствено-времевата форма, отново ще бъде свободна. Тя идва от свободата, бива моделирана от това ограничение и след това отново излиза навън, и се връща към свободата.

Възниква въпросът: откъде идва вселената, на какво се крепи и къде отива? Отговорът е, че идва от свободата, крепи се върху ограничението и накрая отново се връща към свободата. Така че когато казваме, че човек не е нищо друго, освен онази Безкрайна Същност, която проявява Себе Си, имаме предвид, че само една много малка част от нея е проявена в човека. Тялото и умът, които виждаме, са само една част от цялото, нищожна част от Безкрайната Същност. Цялата вселена е само една точица от тази Същност и всичките ни закони, ограничения, радостите и скърбите ни, щастието и очакванията, съществуват само вътре в тази малка вселена. Нашият напредък и нашите падения са в тесните й граници. Виждате колко детинско е да очакваме тази вселена да има продължение - творение на собствените ни умове - и да се надяваме, че ще отидем в рая, който при това би трябвало да е просто повторение на света, който познаваме.

Оттук веднага ще разберете колко невъзможно и детинско е желанието ни да приспособим Безкрайното съществуване към ограниченото и обусловено съществуване, което познаваме. Когато някой казва, че ще преживее отново и отново онова, което сега мрази или, както понякога казвам, когато моли за „удобна" религия, тогава той е толкова дегенерирал, че не може да мисли за нищо по-висше от това, което е сега. Той се отъждествява с настоящето си малко обкръжение и нищо повече не вижда. Забравил е Безкрайната си същност и представите му са ограничени до дребните радости, до тъгата и ревността, породени от момента. Мисли, че тези ограничени неща са безкрайното. И дори нещо повече - няма намерение да се откаже от това безразсъдство. Той отчаяно се е вкопчил в тришна и жаждата за живот, което будистите наричат манха и тисса. Може да има милиони видове щастие и същества, всякакви закони и развитие, и безброй причини, които да действат извън малката вселена, която познаваме, но въпреки това всички те обхващат само една част от нашата Безкрайна природа. ...