Диви разкази

Всяка книга има своя съдба, която е трудно да бъде предвидена при нейното раждане. Така се случи и със сборника „Диви разкази“ от Николай Хайтов. Когато през 1967 година излезе от печат тази книга, всички имахме усещането, че в нашата съвременна литература се е появила една оригинална и самобитна творба, но едва ли някой можеше да предвиди нейната истинска щастлива съдба. За двадесет години „Диви разкази“ претърпя десет издания, излезе в повече от половин милион тираж, преведе се на много чужди езици, а десет от разказите й бяха филмирани. И докато критиците спореха помежду си и уточняваха оценките си, читателите я търсеха и препрочитаха. И това ставаше в едно време, когато на Запад издателите се оплакват, че разказът боледува, че малката прозаична форма загубва своята популярност и своите читатели.

В какво се състои обаянието на тази книга?

Мнозина преди Николай Хайтов пишеха за земята на Орфей, за нейните горди и сурови хора, за нейния зъл и нежен пейзаж, за нейните песни и легенди, но трябваше да се появи той, за, да направи Родопите свое поетично царство и да разкрие историческата съдба на тази трагична в миналото земя. Той показа нейната свенлива, скръбна усмивка. Нейната първична дива хубост. Откри на българската литература един суров, неповторим свят, в който локалните багри ни замайват със своята пъстрота и които познавахме досега като че ли само от песните и легендите, но не и от индивидуалното творчество. В този смисъл Николай Хайтов има народна мисия в литературата и мисля, че няма да пресиля, ако го нарека писател мисионер.