Повече информация
Макс Фриш споделя прозренията си в тази щекотлива област със съзнанието, че повелята да се почита старостта произхожда от твърде далечни епохи, когато дълбоката старост е била изключение. Дори в началото на XX век възрастните хора над шестдесет години са съставлявали само 7% от общото население, а през 1975 г. те са вече 20%. Смъртта, която покосява един живот в неговия разцвет, се е превърнала в рядкост. И става тъй, че когато хвалим някой възрастен човек, вършим го винаги с преценката, че той е още сравнително млад, "все тъй неуморим", "все още с пъргав ум" и т.н. Уважението ни е отправено не към старостта, а към нейната противоположност, към факта, че въпреки натрупаните години не изглеждаме стари. Това според Фриш подготвя срива на естествената самоувереност в критичната възраст на мъжа. Белязаният от първите прояви на старостта започва да изпитва неоправдан страх от поражение в междуличностните отношения, той все по-често се събужда преди разсъмване - в часа на екзекуциите, - ала не знае за какво. Все повече неща, които просто се налага всекидневно да вършим, той прави без желание, без очакване на удоволствие. Постепенно, без видими причини, нерядко при добро здраве и съхранени душевни сили, съществуването на възрастния човек се превръща в тегло за него и за околните. Все повече старостта е обречена на самота.