Плътта на орхидеята

Продължение на романа "Няма орхидеи за мис Бландиш"
Откъс от книгата…
Женски писък екна някъде от къщата и като премина през тапицираните врати, заглуши воя на бурята, от която вибрираха прозорците и вратите. Нечовешкият вик не бе от страх или страдание, а вик на луда, на идиотка, на умопобъркана… Отначало виенето беше кресчендо, а после се превърна в молещо стенание — умилостивяване на луда на собствената й съдба.
На ъгъла на дългия коридор, прекосяващ сградата по цялата й дължина, се появи млада сестра със съблазнителен вид. Тя носеше храна върху поднос и спирайки пред една врата, постави подноса върху емайлирана бяла маса срещу стената.
В същия момент кестеняв и набит мъж с челюст, украсена от два позлатени зъба, се зададе от ъгъла на коридора. Той се усмихна с малко пресилена усмивка, когато видя сестрата. Но тази усмивка скоро се превърна в гримаса, тъй като лудата на горния етаж отново започна да вие.
— Тя ми изопва нервите с виковете си — говорейки, той напредна с провлачена походка и добави, спирайки пред сестрата. — Ако аз я държах, щеше да вика за нещо друго.
— О, това е само номер десет! — възрази сестрата, галейки русите си букли с цвят на царевица, които под ръба на бялата й шапка обграждаха кокетно хубавото й лице. — Тя винаги е така, когато има буря. Няма да е зле да бъде поставена в тапицирана килия.
— Трябва да я инжектират — рече набитият. — Тя ме ужасява. Ако съм знаел какво ще е тук, никога нямаше да приема тази работа!
— Не се безпокойте толкова, Джо — каза сестрата, без да показва някакво състрадание. — На какво се надявате в една лудница?
— Не на това — подзе Джо, клатейки глава. — Това ми къса нервите. И смахнатата, която е на 15-тия етаж и която се опита да ми изтръгне очите тази сутрин. Вие в течение ли сте?
— Всички са в течение — каза насмешливо младата жена. — Изглежда, че сте треперили като лист.
— Не можах да намеря друг начин да измъкна един пръст коняк от д-р Травър — отвърна Джо, гримасничейки с нещо като усмивка. — И този мръсник ми дойде до гуша!
Той стана мълчалив, предъвквайки своята ненавист и подзе наново:
— Слушайте този вятър. Тук е достатъчно зловещо и вятърът стене като прокълната душа.
— Вие сте взели това от някоя книга — каза сестрата. — Аз много обичам вятъра.
— Тогава ви го оставям — възрази Джо.
Виенето на лудата внезапно се промени. Започнаха каскади на остър смях, смях без радост, без емоции, без живот, особено ужасяващ върху декора на развихрилата се буря.
— И нейният малък смях също ли ви харесва? — запита Джо с пресъхнали уста и безпокойни очи.
— Това се издържа — отговори сестрата хладнокръвно.
— Лудите са като децата — те търсят само как да се покажат.
— Тази се справя много добре. Може да бъде горда.
След кратко мълчание сестрата запита:
— Свободен ли сте сега?
Джо я изгледа замислено с поглед, наполовина приятелски, наполовина подигравателен.
— Това покана ли е? — запита той, приближавайки се към нея.
Сестрата започна да се смее.
— Страхувам се, че не, Джо — каза тя със съжаление. — Имам да сервирам още осем вечери. Ще свърша най-малко след половин час.
Джо вдъхна мириса с очи, впити в подноса.