Българският експресионизъм

Предмет на изследване в книгата е следвоенният модернизъм в българската литература, намерил най-ярък израз в експресионистични и близки до експресионизма форми. Разглеждат се корените на течението в общоевропейски контекст и специфичните му характеристики на българска почва. Експресионистичните тенденции са интерпретирани като свързващо звено между модернизма и авангардните течения в българската литература през 20-те години. В центъра на вниманието е естетическата биография на Гео Милев, като се разглеждат и редица свързани с него творци — като Ламар, Н. Райнов, Н. Марангозов, Ч. Мутафов, Г-. Райчев, А. Страшимиров и др. В отделна глава, посветена на експресивния метод на септемврийската литература, се анализират отделни моменти от експресионистичната естетика, преосмислени от гледна точка на революционния авангард — в произведения катр „Септември“ на Гео Милев, „Пролетен вятър“ на Фурнаджиев и „Хоро“ на Страшимиров.